Posts Tagged ‘поезия’

02 Feb

Втори шанс за дишане

Thursday, February 2nd, 2012 at 9:44 pm
Category: Uncategorized

Правим любов –

растат глухарчета

в зимите.

Тялото ти е налято с тежест

както облаците се наливат

с буря,

затова ще завалиш в оргазма си

и аз ще бъда твоето притегляне,

съдът,

улукът,

фугата и плочките;

ще бъда всяка стая,

всяка твоя клетка –

всичките ти бесни тласъци.

Ще моля между стола и леглото

за студените крака около торса,

за глухото на всеки допир,

на всеки пръст в устата –

на бриза, който са ръцете ти…

Ти само трябва да отмиеш

йероглифа ми

за дишане.

От всяка плочка в банята,

от всеки фас,

протон,

ненужни мебели в стаята,

ненужен интериор

в кръвта на тялото.

Така ще имам дъх отново –

дъх през думи на бълнуване –

да дишам пак в латекса и тапетите,

когато е пресъхнала плътта ти от любов

и гърба си зазидаш в очите ми.

30 Jan

La histe/oria di O

Monday, January 30th, 2012 at 12:27 am
Category: Uncategorized

Облаци:
О-милостивени;
О-простени;
О-пушени;
О-парени
сънища…

(…не-видени – липсва прозорец)

Притъмнява:
приглушавам се.

Просвистява:
усмирявам те.

Припалваш;

париш;

палиш ми езика
във спиралата на тялото:

тялото на твоето отсъствие
е тялото ми с пет стени –
Батайски дим,
сгъстен като стъкло
без рамка,
без прозорец –
само-О-качен,
О-качествен
в О-кончателност

(кончина и окончание)

…и светла жар в устата,
парадокс от зима,
която присъства сама
и се пали сама
в червено-бялото
иззад сърцето
– О, ти…и теб,
през теб,
без теб…,

защо(то) те няма
високо в петата стена

26 Apr

ХV. Дяволът

Monday, April 26th, 2010 at 12:36 pm
Category: Изсънувани сънища Таро

Изненада е този

като отзвук във

бравата –

завръщане притворено

в отвореното сърцебиене,

което и до днес

не е отплавало

под мачта на кораб

от спомняне.

Промяна е този

и кресливо движение,

между бедрата ти е

интонация,

която през плътта и парата

съсича мъжкото подочие.

Разказвачът е този на приказки

и шут карнавален,

окичен с двуоки камелии,
поливани със сребърно

и във безочие,

с бученето на разцъфтели тъпани,

като прилив от облаци дъхави,

които да лющят стените

от стаите

и на нощта да й сменят настроенията,

защото тя го именува през ушите,

а твоята любов –

през погледа.

Брояч е този,

хронометър

и къщата му е четворен вятър –

строената от откровения,

строената напук на геометрия,

която може да брои сама

във някакво притихнало

видение –

хиляда ъгъла обхожда

и после Сура време й е нужна

да счупи думите бакърени,

да спре в Едното,

в облото,

да диша през

Шехеразадата,

дордето не почупи

сън двулик –

Коран чете се през ушите,

защото Книга се твори

наопаки.

Изненада е този –

от тихите –

когато кръвта ти се стеле

в ботушите,

а той си играе на топчета

и образи прави от счупено –

сърдечните твой трофеи,

човече,

загърнати в паметен гъдел,

зашити в мелодия

стъклена,

когато в устата е

дървено,

а сърцето скимти между зъбите

и в гърдите те тупат опашките

на всяка малка болка

като малък глад,

която е ръб между устните

и на звездите дарява езиците,

защото през тях ще четеш

дали е той това

или е твоето обримчване –

конците на млякото първо,

което си пил

и първото, гладното влюбване,

подобно на първото,

най първото име,

което си носил,

което си плевил

и сетне – което си клел.

24 Apr

ХVІ. Кулата

Saturday, April 24th, 2010 at 10:21 pm
Category: Изсънувани сънища Таро

І. Кулата с лице на север

Безснежно е горе

във Кулите,

защото са долу

изпасани всичките –

и посоките,

и снеговете –

вкупом двете

от човеците

и отдавна им топлят утробите,

когато от звуци им стане

студено.

Беззвучно е горе,

където се шият абстракции,

защото долу,

същите човеци,

зад име всяко носят си

подкова,

закичена с мелодии бездетни,

та тоя амулет да ги предпази от

пролет и безгласие,

уста отворена –

гнева, глада,

грима на Музите,

от страшното в магичното:

от очленяване,

защото долу зъзнат буквите,

окичени в изсъхнали акации,

които се берат на зазоряване,

а после се перат ведно с

гримасите

и се подреждат все по ръбове,

на куп, разпръснати из стаите.

Безстрашно е горе,

защото цари многозначие,

защото те чака бездънно катерене,

което си струва до края –

и боята цветна,

и лъча студен

на цялото твое усилие;

защото забравяш езика си

там

и пееш космически шлагери,

дордето те викат от долу,

всеки през своята птица,

която е сдъвкала хубаво

всеки отделен папирус

и всичките остри светилници –

на Света грамофонната лудост.

ІІ.Обърната кула, с лице на юг

Ти, гадателю в прозорците,

знаеш ли ти,

че в Кулите е безпрозоречно

и не разчиташ сам

на фигуралии,

а на прелистване

и скитане във не-цвета

на светофарите,

защото долу по тротоарите

всеки има да препъва

стъкленица

и всеки си пали камината

сам,

защото сам всеки гравира

на зимата звездната карта,

изпечена в огън.

Дордето, ти, Смесительо

на техните телесни сокове,

опираш им очите във гърба

на времето

и ги гощаваш там,

във хан-съновидение:

на кукумявките наливаш мляко –

против самотата било;

на който обича през мечове,

медовина даваш с ветрове

и орехи;

чай копривен сипваш на бездетните;

а житна питка,

печена на месечина

и със захар полята

от сърдечен ступор,

чупиш в ураганите –

глави на гневните.

ІІІ. Между Кулите

Така по залез,

лягат в снеговете ситите,

а гладните ги брули лятото

и Кулите цъфтят в моретата,

а суша уморява смъртните –

оная земна плоча неразместена,

която разпилява смислите

и земетръс е

във пределите

на умовете призрачни –

умове –молитвени белтъци,

които са есенцията на Рибите,

дето в тебе се обръщат

люспесто,

моя малка болка,

като малък глад –

да те погледат така им се иска,

да те измерят отгоре

надолу,

теб, която ми раждаш тайфуните

и много говориш

в безшумното,

и много гадаеш на кръв,

от прозрачни артерии,

дето все наобратно изчиташ

във уши и усти

глухонеми…

…А дали ще си ти

огледално възкръсване

или ще има още чакане –

небрано, но вече

изслушано време –

подир него да мамя

жениха си,

с пръстен – сферична постеля?

24 Apr

00. Глупакът

Saturday, April 24th, 2010 at 5:05 pm
Category: Изсънувани сънища Таро

І.

Бамбуков стол си носиш

на собственото тяло

в безгръбначното подземие.

Изплел си го от кота нула,

останал е безименен,

но е останал,

та да подрежда в гънките

слепци,

животи и

прераждане –

трите елемента на танцуване,

трите сфери

недоверие,

с още точно толкова от

отражения,

оформени във тъмната страна

на огледалото.

ІІ.

Ти си шапката прихлупена

над челото високо на човеците,

където е статично и

спарено,

тясно е

от куполи на църкви

и глухо е

в театъра на плътското,

и глухо е

от липсата на облаци,

от шепот на промените,

стоящи гърбом на прегръдката,

на схватката на ветровете –

пълен сякаш

профил и

амфаз

на всичките небета,

на моретата.

ІІІ.

Жонгльор, танцьор,

ти,

ядката на моето отлъчване,

вземи ме с теб да попътуваме –

кръста два

и двама кръстоносци на езиците:

дъх след дъх, прилежно да зачеркваме

на човеците всяко наречие,

тях да преподреждаме

случайно

в нови сгради от безмълвие –

пространство ново

за танцуване на

Сферите.

Ето, виж, онези малките,

застиналите, степните пътеки,

онези разслоените

и немите –

войните изсънувани на хората,

бавни са и са чупливи

те,

не са танцуване,

а пасо добле на пустините.

И онези виж,

изрисуваните цели в спомени –

тежко са и мълчаливо изпарение,

защото без стени са се градили,

без бесилници за гласовете си,

когато са различни в

безразличие,

когато си объркат стъпките

и взаимно си съсичат сенките,

когато са митичното

провесване

от глутниците танци разградени –

обсебени, обесени

и след това едва

изсечени

през пръстите

на танго и

отсъствие.

И безпръстни после,

пълзят си така из основите

и всеки опипва с езика си,

и всеки краде си

по име от

нощните пламъци,

да, същите тези –

подобни

на гладните корени –

хранилище за

градските фенери,

да, същите – градът на самозванците,

които все се именуват

да са Влюбени.

ІV.

Но, ето, да,

ти си избра

и отчупи парче

от средата на питата –

от предвидимото;

избра еднопосочната пътека,

по която да събираш погледи –

онези брулените, без да са напъпили

в градини от галактики,

във цветните градини

на съзвездията.

Избра си, явно,

лявото и Изтока,

там,

при табора на месечините;

там,

където Богът е амнезия,

там,

където е многоезичие

и всеки дъх е връзка с ключове,

защото всяко ново раждане

или

прекъснато сънуване,

изпищява там, подобно

малка болка

като малък глад

под сърцето на новородените

и на дървото под сърцето

едновременно,

е ключ забравен там,

та да се бърка Изначалното,

зачатие да се увие в себе си

по рафтовете ялови на

тайните,

отвъд бедрата-праскови на зимата,

която като отзвук

и космичен фон

се киска отсега в ръкава си

и краката ти върти наопаки,

все нататък –

към Високото,

все в посока на Пророчество –

ходилата разранени

на бамбуковия стол.

22 Apr

ХVІІІ. Луната

Thursday, April 22nd, 2010 at 11:08 pm
Category: Изсънувани сънища Таро


Мога да бъда прозрачна вода,

която се стеле в гнева ти

и шумно,

и тихо

в гърди-листопади,

когато се пият горещи

сълзите на Бога,

ведно със обратното време –

да полудееш от дъжд

и от суша

тогава.

Това е точно времето на двата хляба,

дето го цапаш с езика си,

изплетен в кукумявча прежда –

безгласие малко

ключове

и звуково набожие

от малка болка

като малък глад

родени в ключалката

под синьото,

турското синьо – пещера от устни и дълбоко,

подобно глас в чужди меридиани,

който идва от далеч

и пасва точно на прозореца –

този твой прозорец

пред навътрето,

където нажежаваш непрогледнато

зеленото до бяло,

индуса до кална месечина

и си брадва от мушкатови

ритуали –

хореографии от корени

на мокрото сребро.

Ти, с краката си пергелени,

стъпили на двата хляба,

от двата края на прозореца

като два молитвени езика:

единият – езикът на черната мед,

стружките любовни в ушите ти,

дето ще ги очленяваш

в деня единствен

на черна луна,

когато е суша в устата

от спирално говорене;

другият – език-надмислица,

на пещта езикът

и на зърното,

когато ти е сребърно

и на бяла луна се ковеш,

и ставаш под сърцето накит,

подезичен шум,

който ти препъва думите

разплетени от болка малка

като малък глад,

оплетени от теб обратно

в един ръкав от звучна вълна,

дето да събираш до замръзване

горещите сълзи на Бога,

така че в теб да ражда

безсезоние

и в племето на всяка нова среща

молитви да слушаш

на слепи езици изречени,

които сам да пееш после

на всяка нова твоя любима

подскочила, подобно пустошта

в потока,

от своя сън

във твоя,

съзвездия да ти зачева.

10 Apr

Готварска книга в минало свършено

Saturday, April 10th, 2010 at 12:53 am
Category: 1

Фигуралии с карфици –

мелодия, забита в ума ми,

обръща главата наопаки,

лети

сред спирали обратни,

навътре в занданите –

бавно-бързо бродира

аритмии –

назад към Вавилония,

назад към земята,

твърдта –

недочути езици.

Казваше се Ононимия.

Печеше хляб от листи

и мастило,

гъсто, много гъсто,

сякаш градушка

в гръдта на богиня.

Подправяше хляба

с трикове всякакви:

повторения – много

от пресни стилистики,

посоляване

хубаво

от игрите на думи –

малко шумни и палави,

само по празници

тихи.

С печивата си

хранеше гълъби –

изгладнели поети –

под венециански тераси

от а-символия,

аритмика

и плитко е…

плитко е…

плитко е…

Канале Гранде:

вдъхновения в забвение.

Във Венеция звучеше класика.

(разбира се)

Небето, цяло, плувнало

в пот и хоризонти:

горещо е в тези пещи, мислеше

и хващаше вече

онази –

вкусната златна коричка

от залези,

защото бе възможно

или пък другояче казано –

напълно невъзможно беше иначе –

небето се сервираше

с поезия.

Или пък другояче казано –

поезия не може без небе

и моля да се отбележи –

стихът по-горе

е в минало време,

от категорията

свършени.

06 Apr

Няколко усещания в музикални паузи

Tuesday, April 6th, 2010 at 7:53 pm
Category: 1

I.

Понякога потъва цялата

в Palladio-то на Дженкинс,

хармонията чупи токчета в паважа:

някъде на дъното

на нейния стомах,

спуска се ниско,

разхвърля й там всичките органи,

разравя писмата

заедно с дупките:

писалки счупени от

мъжко себелюбене.

Място: на гарата, в кафенето.

Тук арфите изтръскват глави

от прахта,

хармоничната

антична прах,

пръски от водно присъствие…

И тази прах й слепва пръстите,

нозете стават перки,

ръцете – дифузии,

изчезва грима –

загадки само от синьо червило,

лак отревист,

тревен в същото време;

мътно уиски в очите,

билети влакови

във диафрагмата…

…И става тя амфибия

или русалка,

слепена от музика,

сглобена от пътища водни,

изтекли в задънена улица.

II.

И става тя

буре-барут,

мята се бясно из морски железници,

вече  извън композиция,

с небе надвиснало на педя,

дишащо в паузи,

бездихание пълно

с неверници.

Оттича цялата в оргазми

пресечни –

прах и солена вода,

ексецeнтрични признания

на езика на Морските хора.

III.

И ето на,

Рибар я вплита,

изсвирва я бавно,

безоблачно,

люспесто,

докато в нея бушува мълчание

и отражения,

безплодност,

безгласие от ононимия,

басови мъже

със спомени

в космически регистри;

IV.

докато в този миг

Жената-Арфа

не скъса морска струна от доверие

и другата в нея –

Жената-Русалка

на брега не си отреже

плитките –

водовъртежи словесни,

запушени в морската пяна,

за да бъде възможно тогава

Жената-Амфибия

летливо зениците да издраска,

превърнала се в цигарен дим,

уморен от дългото пътуване

разстлан над озъбено тление –

Мъж,

тесен и сух,

подобно пустинно преддверие,

заключена нота последна,

където умира стихът,

където

предвлаково плуване

кънти в дробовете

на беззвучна земя –

безкислородната суша

и вдига в пространството облак –

облак дъждовен от прах,

частици лепкави,

акорди…, пулс,

застинали

на масата отсреща.

[youtube=http://www.youtube.com/watch?v=E5jtKuQeq0w]

04 Apr

Раждане в Непознатия

Sunday, April 4th, 2010 at 12:17 am
Category: 1

Загръщам в палтото си

баналното,

сбогувам се със зимата

хилядолетия преди деня на моето раждане –

втори,

когато захвърлям и шала,

дълбоко в оня канал

на порцелановите пориви:

изпотрошено ми е и недорисувано,

изпаднал в малки изобилия

от неговорене.

Срещу мен ще седнеш ли,

да помълчим?

Или ще цвилиш трескаво,

пролетно и слънчево

на тънката си граница

от емоционално задушаване;

на мастилената граница

отсечна

между ладията златна

и лунния диск.

Ти си онзи с ръчния часовник

наместо пясък в стъкленици

от агония,

от броене на някакви месеци в графики,

когато ще съграждаш улици

в самия център на нечия гръд

и през тях ще говориш

измислици някакви

за твоята зима,

докато в мен разцъфтяват кипариси;

за твоята делта от щения,

докато в мен се събира пристанище,

за светулката-затворник между зъбите,

твоите…,

…а аз колекционирам стълбища,

поливам облаци,

докато

растат зрънца безлюдие,

когато ти се раждаш,

пепелява смърт крада от костите

и ти Адаме вече ходиш

по света от немълчание,

говорене през шепоти,

безшумност,

безмълвие от кратери –

вулкани в дъното на втори

преминали през хиляди години

и ни веднъж не спрели,

за да си поема дъх,

едва-едва прогледнал

през Мъжа

реброто изначално да изсичам,

на слънце да оставям

да се очленява

и после чак да го погълна

чрез устата на палтото си,

където разделите зимни

с разлятости пролетни

се карат още

в кой сезон да се родя

и защо избрах на Непознатия

реброто.

[youtube=http://www.youtube.com/watch?v=9sluHJGcxek]

03 Apr

Обява за наем на нулев етаж

Saturday, April 3rd, 2010 at 6:39 pm
Category: 1

Животът си съм взел назаем

от някакъв магьосник стар

или въздигнат Дух

от неуморните човеци

уморен.

Така, като незримо син билет

отдавна перфориран

в нечие чуждо под-очие,

въртя из джоба си и мачкам

почти всяка усмивка,

на дума всяка кучешкия зъб

почти

докато на улицата в кома,

на след-дъждовния паваж,

не се препъна в ламарината:

случаен казан,

където с очи, затворени широко,

да падна и да се самозапаля –

къс от пасха,

оръжие за лов на облаци –

някой просяк да се сгрее.

Над мене само Данте ще се смее

и на вратата разкривено

сем. Алигиери ще изписва с

тебешир лилав

от звезден прах на буци.

Излиза, всъщност, че това е бил

Вергилий,

а всички срещи,

всичките мълчания

и карти Таро пръснати по масата,

като безпръстие впито

в следобедни мухи-весталки,

пиянство, карамели:

предсказания били

или червени прилепи,

всичките взети назаем

без да съм си плащал наема

с години,

от цял рояк безвремие,

в което магьосникът-търговец

все объркваше дължимото,

все не излизаше сметката;

въздигнатият Дух изтрих от телефона

и все в къщи от пепел живеех –

самозапален,

под наем,

без собствена табела на вратата,

защото е множество входът

от заеми,

изходът – един

и стига да го побереш във

себе си

остава твой,

макар увит на пазара

в Случайности.