Category: 1

18 Apr

…И Други цветове…

Sunday, April 18th, 2010 at 9:00 pm
Category: 1

…Когато стаята е пълна с Ангели…

Ти
ти
ти

си

бялото на кожата,
отвъд гъстотата на млякото.

Ти
ти
ти

си

семето на мъдростта,

отвъд

Символа

и Силата:

привидното.

Ти
ти
ти

си

пурпур на човеците,
отвъд костта на тленното.

Ти
ти
ти

си песента

отвъд звездите –
лекуваш,
пееш
Дишането пускаш

над Света…
12 Apr

Из „Стъкленият охлюв"

Monday, April 12th, 2010 at 11:29 pm
Category: 1

На Срещнатите и Предстоящи,

родени под знака
Скорпион,

в живота ми.

[youtube=http://www.youtube.com/watch?v=CNGzqghh3TU]


Устата ми е пълна със скорпиони.

Опашките потропват

по езиците,

дълбаят дупки от простори,

морят и будното,

и бездиханното

правят на сън,

но не го отнемат –

не убиват,

а въртят стрели на чужди сънища

и спомените остаряват:

по-стари и от мен,

и от езиците.

Устата ми е пълна със оргазми…

…В цвета на влажната канела,

когато закриваш очи

и хребети чупиш;

когато застиват хриле

и няма галактика

дето да диша.

…В цвета на размекнат и
топъл опал,

когато покривам устата си в твоята

и ти любов обтриваш

с мерудия,

поливаш с вино черното

и ме ядеш в степта

на бавното разбуждане –

на ясновидец кръг,

проникване

и звездна карта

да сочи делтата

под пъпа,

пълната

с античните чудовища,

на които само ти намираш

обиталище.

…В цвета на млад мъж,

когато си конвулсия

над мен,

неизбродна градина –

на сезоните отвъдното –

лица плодиш

отвъд луната

и паважите,

отвъд мембраните,

но още в тялото

на чуждите усмивки;

и не в корема –

между зъбите посяваш семето –

покълнал бик  да бъдеш

във дома Венерин,

тоест в мене.

(Кога ли стана мъж Венерата?!)

…В цвета на изстинала кръв –

моят кратер, твое завещание –

дълбок кафез

от твоите говори:

хриптиш,

до днес

мучиш,

заклеваш се,

после се смееш

и огладнява зеленото,

когато в пролетния свършек

ти си утро

от минало,

аз – залез от бъдеще –

онзи, същият –

мигът на изтичане,

в който ще ти сготвя

Паганизъм за вечеря.

***

Този стих потъна в себе си,

като от три дни

да беше мъртъв,

като да притичва през

сухи възглавници –

утроено семето,

прокъсани клепачите:

Скорпионите са само кладите

на женските ми сънища.

Пропада тоя стих в себе си,

защото Паганизъм загорява

върху печката –

очи-котлони, с червено по края:

ръце ще положиш ли,

аз съм фурна от пулс?

Душа без тежест –

да потъне не може,

да върви по водата

не може,

затова ме разхвърляй в морета –

да бъда обещание,

компасите да спрат

преди да си отхапал

от вечерята,

преди да си припомниш говора –

накацали птици

в отровено гърло –

да бъда, който ти носи

през огън солта,

през водата хиляда години –

екстатики скорпионски,

изляти от бели катрани…

…лепне още…

лепне още…

лепне още…

този разказ за разкъсване,

накуп и едновременно

от модернисти-мистици,

придошлите в мен

екстази изворни

на глудници.


12 Apr

Из „Стъкленият охлюв”

Monday, April 12th, 2010 at 11:29 pm
Category: 1

На Срещнатите и Предстоящи,

родени под знака
Скорпион,

в живота ми.

[youtube=http://www.youtube.com/watch?v=CNGzqghh3TU]


Устата ми е пълна със скорпиони.

Опашките потропват

по езиците,

дълбаят дупки от простори,

морят и будното,

и бездиханното

правят на сън,

но не го отнемат –

не убиват,

а въртят стрели на чужди сънища

и спомените остаряват:

по-стари и от мен,

и от езиците.

Устата ми е пълна със оргазми…

…В цвета на влажната канела,

когато закриваш очи

и хребети чупиш;

когато застиват хриле

и няма галактика

дето да диша.

…В цвета на размекнат и
топъл опал,

когато покривам устата си в твоята

и ти любов обтриваш

с мерудия,

поливаш с вино черното

и ме ядеш в степта

на бавното разбуждане –

на ясновидец кръг,

проникване

и звездна карта

да сочи делтата

под пъпа,

пълната

с античните чудовища,

на които само ти намираш

обиталище.

…В цвета на млад мъж,

когато си конвулсия

над мен,

неизбродна градина –

на сезоните отвъдното –

лица плодиш

отвъд луната

и паважите,

отвъд мембраните,

но още в тялото

на чуждите усмивки;

и не в корема –

между зъбите посяваш семето –

покълнал бик  да бъдеш

във дома Венерин,

тоест в мене.

(Кога ли стана мъж Венерата?!)

…В цвета на изстинала кръв –

моят кратер, твое завещание –

дълбок кафез

от твоите говори:

хриптиш,

до днес

мучиш,

заклеваш се,

после се смееш

и огладнява зеленото,

когато в пролетния свършек

ти си утро

от минало,

аз – залез от бъдеще –

онзи, същият –

мигът на изтичане,

в който ще ти сготвя

Паганизъм за вечеря.

***

Този стих потъна в себе си,

като от три дни

да беше мъртъв,

като да притичва през

сухи възглавници –

утроено семето,

прокъсани клепачите:

Скорпионите са само кладите

на женските ми сънища.

Пропада тоя стих в себе си,

защото Паганизъм загорява

върху печката –

очи-котлони, с червено по края:

ръце ще положиш ли,

аз съм фурна от пулс?

Душа без тежест –

да потъне не може,

да върви по водата

не може,

затова ме разхвърляй в морета –

да бъда обещание,

компасите да спрат

преди да си отхапал

от вечерята,

преди да си припомниш говора –

накацали птици

в отровено гърло –

да бъда, който ти носи

през огън солта,

през водата хиляда години –

екстатики скорпионски,

изляти от бели катрани…

…лепне още…

лепне още…

лепне още…

този разказ за разкъсване,

накуп и едновременно

от модернисти-мистици,

придошлите в мен

екстази изворни

на глудници.


10 Apr

Готварска книга в минало свършено

Saturday, April 10th, 2010 at 12:53 am
Category: 1

Фигуралии с карфици –

мелодия, забита в ума ми,

обръща главата наопаки,

лети

сред спирали обратни,

навътре в занданите –

бавно-бързо бродира

аритмии –

назад към Вавилония,

назад към земята,

твърдта –

недочути езици.

Казваше се Ононимия.

Печеше хляб от листи

и мастило,

гъсто, много гъсто,

сякаш градушка

в гръдта на богиня.

Подправяше хляба

с трикове всякакви:

повторения – много

от пресни стилистики,

посоляване

хубаво

от игрите на думи –

малко шумни и палави,

само по празници

тихи.

С печивата си

хранеше гълъби –

изгладнели поети –

под венециански тераси

от а-символия,

аритмика

и плитко е…

плитко е…

плитко е…

Канале Гранде:

вдъхновения в забвение.

Във Венеция звучеше класика.

(разбира се)

Небето, цяло, плувнало

в пот и хоризонти:

горещо е в тези пещи, мислеше

и хващаше вече

онази –

вкусната златна коричка

от залези,

защото бе възможно

или пък другояче казано –

напълно невъзможно беше иначе –

небето се сервираше

с поезия.

Или пък другояче казано –

поезия не може без небе

и моля да се отбележи –

стихът по-горе

е в минало време,

от категорията

свършени.

08 Apr

Не-нагледище

Thursday, April 8th, 2010 at 11:59 pm
Category: 1

Прилеп ще ме ослепи,

когато стане равна светлината

в миг на безфенерие –

угасен фитил

от глудницитеспътници

из глухия космос

на хилядите изречения

дето наизуст си ги научил

и тъпчеш с тях,

онези същите,

и дните, и нощите –

папагали с протези.

Заради плиткото черно

диапозитиви лепиш по стените,

цветовете да викат,

заместител на думи

да крещят,

да зоват,

да ридаят

за своята липса

пред слепите –

кухи мелодии на твоите дни

и глухите –

вързоп безпредметни очи,

които се удрят в ъглите,

центъра все не намират

на твоите ириси в дъното,

на твоето тяло в простора.

Снимай ме, но говори!

Колкото по-наизуст,

толкова по-разкривено

и актово някак,

разголено,

с други одежди в телата ни,

с други лъжи между пръстите.

Описания никакви –

ти не търпиш,

нали са във тебе събрани

накуп

светлини невидени,

симфонични оркестри нечути…

Без диригент,

завършен без ноти –

всички сетивни недъзи,

могат в теб,

иззад себе си,

така цветно да слушат

и шумно така да мълчат,

да виждат не форми,

а звуци,

докато аз не повярвам:

ти си едно не-нагледище,

само от мен невидяно,

закрито

от крила и пера

прилепни,

посадени в душевна саксия.

08 Apr

Драматургия на глухотата

Thursday, April 8th, 2010 at 10:50 am
Category: 1


І. Мислите пред-пролог
Загубих саксофона на гласа ти.
Вчера,
днес
в неразчленими календари,
помня ли.
Не. Помня само дъха си
прерязан с ножчето
за бръснене,
намазано с масло –
да не боли.
Помня как загубих облото
и станах остра,
ръбеста и едра,
подобно разнобедрен триъгълник
между бедрата на гъстия въздух,
бял, наднормен,
без да различавам формите,
неони без да виждам –
бяло като разноликата еднаквост,
непрогледното безсветлие.
Наблюдавам от тогава,
без да мога да помръдна
под ритъма на тактове
неравноделни,
сърцето как  играе прескочи кобила
със здрача и вселената
друго не му е останало
динамика безропотна
и стружки
саксофонни, гласови: от теб,
гласът ми докато не хлътне
навътре в обратното,
в ушните миди
дълбаене.
 
ІІ. Диалогът апарт
- Закъснях. Здравей...
Тук ще отворя очи
и знам –
изпълнена ще бъда
с нестинарски паузи...
Дано не станат ирисите въглени,
дано не види,
че нищо не чувам...
- Спиш ли? Не, гледаш ме.
Красива си, знаеш ли, но...
Не задържай погледа си дълго,
по-добре ме наругай!
Хайде де,
мигни поне, 
едно съгласие –
това ми стига...
Няма екоти –
тъпани...
тъпани...
тъпани...
парализи и изненади
в сърцата на ледени статуи...
Какво разбираш ти, 
нали си лъскав
и заоблен –
инструмент на многобожието!
- Този букет още съхне във вазата...
Извори не ми останаха
в недрата –
нали е суша между пръстите...
..и теб.
- ...Виж, можем да пътуваме, искаш ли?
И ще мълчим, ако така ти е добре.
Решиш ли, обаче, 
да падаш от този прозорец,
нека го направим заедно –
нали винаги това сме мечтали
симфонии небесни, облачни:
въздух, свистящ в ушите,
прелитане и скорости
звезден хаос извън звука
на цветовете...
Хайде, скъсай ме накрая,
раздери ме като кинолента –
времето нали обезцветява,
чупи кости
в пантомимата,
кукловода катурва
безшумно
някъде в полята на безверието –
трънак от тленност,
отвъд-телесното движение...
- Пак ли да бъда банален...
Да те обичам ли още,
а дали да го изричам,
за да вярвам после,
че нещо ще остане чуто,
че тайничко го репетираш
без дори да ти е нужно
огледалото...,
че някъде Отвъд го очленяваш 
и го шепнеш 
на сухите си устни в края –
резонанс едничък
да се разжда
 напук на твоите безгласия,
привидности от погледи,
бездушна, нешифрирана материя.
Отказвам се, чуваш ли!
Загубих вътрешния тон,
саксофонът ми е ъглово разпятие
и с всяка нова нота
изтисквам оцет
в онази точка
на умиране,
на хребета,
дълбоко в гърлото...
Оставям те...
Да бих могъл, приспивна песен
щях да ти изтръгна,
от себе си,
от теб,
от музикант случаен –
запъхтяна буря,
но вятърът в косите ти утихна,
тоновете вкорениха се в земята
и няма сън,
и няма будност,
за мен поне –
за теб...не знам!
Загубих саксофона на гласа ти.
Ще полетя, ако се хвана за леглото,
на лов за сънища,
приспиване
и лунен хор
от псалми на Хеката;
ще търся безгласно 
в криволици-аритмия:
къде се купува крещене,
раздели, догаряне,
дъх затаен къде се купува;
дали някъде има
дюкяни космически
пълни
със  сферична музика,
по-малко божествена,
човешка повече
и близка,
интимна в ято
от малки баналности?
 
ІІІ. Мизансцен-декор, съдържащ епилога
Гръбнак на две превит
над бяло, метално легло,
възглавници в огън
разляти червени коси,
хербарий наместо букет,
болнична стая, последен етаж.
Приседнала сянка
и сянка лежаща на педя,
сякаш говорят
или по-скоро се душат –
така са близо, отпътувайки далече,
с кърфици забождат очите си,
атом дори не помръдва
да не лумнат пожари
в пространството.
А сянката –
гоблен сгрешен,
пришит върху олово,
ще се покрие със звуци 
метал от съгласни;
гледане вместо говорене,
леярна заместила тялото,
откровение последно,
когато вече вените пулсират,
мидите хлътват,
изпадат в истерия:
безперлие на гласните.
Тропа тогава
целият този телесен
колаж
на портите тежки –
сърцата, които не чуват,
градините райски
на глухонеми сърдечно,
които в самата нечувана вечност
една по една
настройват си струните
и сетивата вътрешни
си оперират –
дълги зими дисонансни
букви скупчени в камините
всички до една съгласни.

06 Apr

Няколко усещания в музикални паузи

Tuesday, April 6th, 2010 at 7:53 pm
Category: 1

I.

Понякога потъва цялата

в Palladio-то на Дженкинс,

хармонията чупи токчета в паважа:

някъде на дъното

на нейния стомах,

спуска се ниско,

разхвърля й там всичките органи,

разравя писмата

заедно с дупките:

писалки счупени от

мъжко себелюбене.

Място: на гарата, в кафенето.

Тук арфите изтръскват глави

от прахта,

хармоничната

антична прах,

пръски от водно присъствие…

И тази прах й слепва пръстите,

нозете стават перки,

ръцете – дифузии,

изчезва грима –

загадки само от синьо червило,

лак отревист,

тревен в същото време;

мътно уиски в очите,

билети влакови

във диафрагмата…

…И става тя амфибия

или русалка,

слепена от музика,

сглобена от пътища водни,

изтекли в задънена улица.

II.

И става тя

буре-барут,

мята се бясно из морски железници,

вече  извън композиция,

с небе надвиснало на педя,

дишащо в паузи,

бездихание пълно

с неверници.

Оттича цялата в оргазми

пресечни –

прах и солена вода,

ексецeнтрични признания

на езика на Морските хора.

III.

И ето на,

Рибар я вплита,

изсвирва я бавно,

безоблачно,

люспесто,

докато в нея бушува мълчание

и отражения,

безплодност,

безгласие от ононимия,

басови мъже

със спомени

в космически регистри;

IV.

докато в този миг

Жената-Арфа

не скъса морска струна от доверие

и другата в нея –

Жената-Русалка

на брега не си отреже

плитките –

водовъртежи словесни,

запушени в морската пяна,

за да бъде възможно тогава

Жената-Амфибия

летливо зениците да издраска,

превърнала се в цигарен дим,

уморен от дългото пътуване

разстлан над озъбено тление –

Мъж,

тесен и сух,

подобно пустинно преддверие,

заключена нота последна,

където умира стихът,

където

предвлаково плуване

кънти в дробовете

на беззвучна земя –

безкислородната суша

и вдига в пространството облак –

облак дъждовен от прах,

частици лепкави,

акорди…, пулс,

застинали

на масата отсреща.

[youtube=http://www.youtube.com/watch?v=E5jtKuQeq0w]

04 Apr

Раждане в Непознатия

Sunday, April 4th, 2010 at 12:17 am
Category: 1

Загръщам в палтото си

баналното,

сбогувам се със зимата

хилядолетия преди деня на моето раждане –

втори,

когато захвърлям и шала,

дълбоко в оня канал

на порцелановите пориви:

изпотрошено ми е и недорисувано,

изпаднал в малки изобилия

от неговорене.

Срещу мен ще седнеш ли,

да помълчим?

Или ще цвилиш трескаво,

пролетно и слънчево

на тънката си граница

от емоционално задушаване;

на мастилената граница

отсечна

между ладията златна

и лунния диск.

Ти си онзи с ръчния часовник

наместо пясък в стъкленици

от агония,

от броене на някакви месеци в графики,

когато ще съграждаш улици

в самия център на нечия гръд

и през тях ще говориш

измислици някакви

за твоята зима,

докато в мен разцъфтяват кипариси;

за твоята делта от щения,

докато в мен се събира пристанище,

за светулката-затворник между зъбите,

твоите…,

…а аз колекционирам стълбища,

поливам облаци,

докато

растат зрънца безлюдие,

когато ти се раждаш,

пепелява смърт крада от костите

и ти Адаме вече ходиш

по света от немълчание,

говорене през шепоти,

безшумност,

безмълвие от кратери –

вулкани в дъното на втори

преминали през хиляди години

и ни веднъж не спрели,

за да си поема дъх,

едва-едва прогледнал

през Мъжа

реброто изначално да изсичам,

на слънце да оставям

да се очленява

и после чак да го погълна

чрез устата на палтото си,

където разделите зимни

с разлятости пролетни

се карат още

в кой сезон да се родя

и защо избрах на Непознатия

реброто.

[youtube=http://www.youtube.com/watch?v=9sluHJGcxek]

03 Apr

Обява за наем на нулев етаж

Saturday, April 3rd, 2010 at 6:39 pm
Category: 1

Животът си съм взел назаем

от някакъв магьосник стар

или въздигнат Дух

от неуморните човеци

уморен.

Така, като незримо син билет

отдавна перфориран

в нечие чуждо под-очие,

въртя из джоба си и мачкам

почти всяка усмивка,

на дума всяка кучешкия зъб

почти

докато на улицата в кома,

на след-дъждовния паваж,

не се препъна в ламарината:

случаен казан,

където с очи, затворени широко,

да падна и да се самозапаля –

къс от пасха,

оръжие за лов на облаци –

някой просяк да се сгрее.

Над мене само Данте ще се смее

и на вратата разкривено

сем. Алигиери ще изписва с

тебешир лилав

от звезден прах на буци.

Излиза, всъщност, че това е бил

Вергилий,

а всички срещи,

всичките мълчания

и карти Таро пръснати по масата,

като безпръстие впито

в следобедни мухи-весталки,

пиянство, карамели:

предсказания били

или червени прилепи,

всичките взети назаем

без да съм си плащал наема

с години,

от цял рояк безвремие,

в което магьосникът-търговец

все объркваше дължимото,

все не излизаше сметката;

въздигнатият Дух изтрих от телефона

и все в къщи от пепел живеех –

самозапален,

под наем,

без собствена табела на вратата,

защото е множество входът

от заеми,

изходът – един

и стига да го побереш във

себе си

остава твой,

макар увит на пазара

в Случайности.

03 Apr

Безизборни писалища

Saturday, April 3rd, 2010 at 1:20 pm
Category: 1

На Таня П. за отблясъците!

І.

Рушат се стените ми

от орган в пещера

докато Литературата лакира своите нокти

с прозрачни, остри сталактити –

пламъци сини отразени в прозрачното:

самозапалват се думите –

слово-инвитро,

невъзможно зачеване

отвъд тишината:

Литература безизборна

или с избор единствен –

каква ли би могла да бъде

онази,

побрана в спирали от птици,

не друго, само

не-разум.

ІІ.

Облаците са мастилници,

почернят зеленото на сърдечните полета

с гнезда изоставени пълни

с хербарий от погледи, обърнати нагоре

за молитва,

с хълмове от междуметия: мазохизъм,

стихът се губи в себе си,

прозата е нарисувана,

издува корем далеч над хоризонта

и нищо не ражда

докато сам не разрежеш платното й

на ленти от Нищо –

разноцветни знамена

плющят,

изложени на ветровете южни:

разложените геометрии от разум,

където липсват

любовните истории лакирани

между момче и момиче

в сиви полета дъждовни

отвън,

изсушени отвътре,

затиснати между страници избор,

на Литературата изборът

не-разум да бъде:

Нищо…

Нищо…

Нищо…

ІІІ.

И ключът се затвори

в пещерата

на самосъзнателните прадеди

в триъгълниците

от разтопени сталактити

и орган, запратен

някъде долу

от върха на Света

на нечия глава в мазето.