Archive for April, 2010

26 Apr

ХV. Дяволът

Monday, April 26th, 2010 at 12:36 pm
Category: Изсънувани сънища Таро

Изненада е този

като отзвук във

бравата –

завръщане притворено

в отвореното сърцебиене,

което и до днес

не е отплавало

под мачта на кораб

от спомняне.

Промяна е този

и кресливо движение,

между бедрата ти е

интонация,

която през плътта и парата

съсича мъжкото подочие.

Разказвачът е този на приказки

и шут карнавален,

окичен с двуоки камелии,
поливани със сребърно

и във безочие,

с бученето на разцъфтели тъпани,

като прилив от облаци дъхави,

които да лющят стените

от стаите

и на нощта да й сменят настроенията,

защото тя го именува през ушите,

а твоята любов –

през погледа.

Брояч е този,

хронометър

и къщата му е четворен вятър –

строената от откровения,

строената напук на геометрия,

която може да брои сама

във някакво притихнало

видение –

хиляда ъгъла обхожда

и после Сура време й е нужна

да счупи думите бакърени,

да спре в Едното,

в облото,

да диша през

Шехеразадата,

дордето не почупи

сън двулик –

Коран чете се през ушите,

защото Книга се твори

наопаки.

Изненада е този –

от тихите –

когато кръвта ти се стеле

в ботушите,

а той си играе на топчета

и образи прави от счупено –

сърдечните твой трофеи,

човече,

загърнати в паметен гъдел,

зашити в мелодия

стъклена,

когато в устата е

дървено,

а сърцето скимти между зъбите

и в гърдите те тупат опашките

на всяка малка болка

като малък глад,

която е ръб между устните

и на звездите дарява езиците,

защото през тях ще четеш

дали е той това

или е твоето обримчване –

конците на млякото първо,

което си пил

и първото, гладното влюбване,

подобно на първото,

най първото име,

което си носил,

което си плевил

и сетне – което си клел.

24 Apr

ХVІ. Кулата

Saturday, April 24th, 2010 at 10:21 pm
Category: Изсънувани сънища Таро

І. Кулата с лице на север

Безснежно е горе

във Кулите,

защото са долу

изпасани всичките –

и посоките,

и снеговете –

вкупом двете

от човеците

и отдавна им топлят утробите,

когато от звуци им стане

студено.

Беззвучно е горе,

където се шият абстракции,

защото долу,

същите човеци,

зад име всяко носят си

подкова,

закичена с мелодии бездетни,

та тоя амулет да ги предпази от

пролет и безгласие,

уста отворена –

гнева, глада,

грима на Музите,

от страшното в магичното:

от очленяване,

защото долу зъзнат буквите,

окичени в изсъхнали акации,

които се берат на зазоряване,

а после се перат ведно с

гримасите

и се подреждат все по ръбове,

на куп, разпръснати из стаите.

Безстрашно е горе,

защото цари многозначие,

защото те чака бездънно катерене,

което си струва до края –

и боята цветна,

и лъча студен

на цялото твое усилие;

защото забравяш езика си

там

и пееш космически шлагери,

дордето те викат от долу,

всеки през своята птица,

която е сдъвкала хубаво

всеки отделен папирус

и всичките остри светилници –

на Света грамофонната лудост.

ІІ.Обърната кула, с лице на юг

Ти, гадателю в прозорците,

знаеш ли ти,

че в Кулите е безпрозоречно

и не разчиташ сам

на фигуралии,

а на прелистване

и скитане във не-цвета

на светофарите,

защото долу по тротоарите

всеки има да препъва

стъкленица

и всеки си пали камината

сам,

защото сам всеки гравира

на зимата звездната карта,

изпечена в огън.

Дордето, ти, Смесительо

на техните телесни сокове,

опираш им очите във гърба

на времето

и ги гощаваш там,

във хан-съновидение:

на кукумявките наливаш мляко –

против самотата било;

на който обича през мечове,

медовина даваш с ветрове

и орехи;

чай копривен сипваш на бездетните;

а житна питка,

печена на месечина

и със захар полята

от сърдечен ступор,

чупиш в ураганите –

глави на гневните.

ІІІ. Между Кулите

Така по залез,

лягат в снеговете ситите,

а гладните ги брули лятото

и Кулите цъфтят в моретата,

а суша уморява смъртните –

оная земна плоча неразместена,

която разпилява смислите

и земетръс е

във пределите

на умовете призрачни –

умове –молитвени белтъци,

които са есенцията на Рибите,

дето в тебе се обръщат

люспесто,

моя малка болка,

като малък глад –

да те погледат така им се иска,

да те измерят отгоре

надолу,

теб, която ми раждаш тайфуните

и много говориш

в безшумното,

и много гадаеш на кръв,

от прозрачни артерии,

дето все наобратно изчиташ

във уши и усти

глухонеми…

…А дали ще си ти

огледално възкръсване

или ще има още чакане –

небрано, но вече

изслушано време –

подир него да мамя

жениха си,

с пръстен – сферична постеля?

24 Apr

00. Глупакът

Saturday, April 24th, 2010 at 5:05 pm
Category: Изсънувани сънища Таро

І.

Бамбуков стол си носиш

на собственото тяло

в безгръбначното подземие.

Изплел си го от кота нула,

останал е безименен,

но е останал,

та да подрежда в гънките

слепци,

животи и

прераждане –

трите елемента на танцуване,

трите сфери

недоверие,

с още точно толкова от

отражения,

оформени във тъмната страна

на огледалото.

ІІ.

Ти си шапката прихлупена

над челото високо на човеците,

където е статично и

спарено,

тясно е

от куполи на църкви

и глухо е

в театъра на плътското,

и глухо е

от липсата на облаци,

от шепот на промените,

стоящи гърбом на прегръдката,

на схватката на ветровете –

пълен сякаш

профил и

амфаз

на всичките небета,

на моретата.

ІІІ.

Жонгльор, танцьор,

ти,

ядката на моето отлъчване,

вземи ме с теб да попътуваме –

кръста два

и двама кръстоносци на езиците:

дъх след дъх, прилежно да зачеркваме

на човеците всяко наречие,

тях да преподреждаме

случайно

в нови сгради от безмълвие –

пространство ново

за танцуване на

Сферите.

Ето, виж, онези малките,

застиналите, степните пътеки,

онези разслоените

и немите –

войните изсънувани на хората,

бавни са и са чупливи

те,

не са танцуване,

а пасо добле на пустините.

И онези виж,

изрисуваните цели в спомени –

тежко са и мълчаливо изпарение,

защото без стени са се градили,

без бесилници за гласовете си,

когато са различни в

безразличие,

когато си объркат стъпките

и взаимно си съсичат сенките,

когато са митичното

провесване

от глутниците танци разградени –

обсебени, обесени

и след това едва

изсечени

през пръстите

на танго и

отсъствие.

И безпръстни после,

пълзят си така из основите

и всеки опипва с езика си,

и всеки краде си

по име от

нощните пламъци,

да, същите тези –

подобни

на гладните корени –

хранилище за

градските фенери,

да, същите – градът на самозванците,

които все се именуват

да са Влюбени.

ІV.

Но, ето, да,

ти си избра

и отчупи парче

от средата на питата –

от предвидимото;

избра еднопосочната пътека,

по която да събираш погледи –

онези брулените, без да са напъпили

в градини от галактики,

във цветните градини

на съзвездията.

Избра си, явно,

лявото и Изтока,

там,

при табора на месечините;

там,

където Богът е амнезия,

там,

където е многоезичие

и всеки дъх е връзка с ключове,

защото всяко ново раждане

или

прекъснато сънуване,

изпищява там, подобно

малка болка

като малък глад

под сърцето на новородените

и на дървото под сърцето

едновременно,

е ключ забравен там,

та да се бърка Изначалното,

зачатие да се увие в себе си

по рафтовете ялови на

тайните,

отвъд бедрата-праскови на зимата,

която като отзвук

и космичен фон

се киска отсега в ръкава си

и краката ти върти наопаки,

все нататък –

към Високото,

все в посока на Пророчество –

ходилата разранени

на бамбуковия стол.

23 Apr

ІІ. Жрицата

Friday, April 23rd, 2010 at 3:28 pm
Category: Изсънувани сънища Таро

Не ме търси в лика копринен

на сърцето –

изкривен е тоя образ,

убива тая маска восъчна

и все стои на криво

по хоризонталата –

вита стълба на Дъното,

по която си паднал отдавна

на сън.

Ти, който от женските

икони

по обичаш мъжките,

разрови ме като пепелява песен,

клечи пред храма на разсъдъка

и превръщай ми дните

в съсиреци.

Пред тоя храм

духни в тръбата:

тръбата, бременна от вятър –

тръбата вододелна

на Света,

защото ей така, ще ме изпееш

полегато

в тихото

и във високото –

на думите във маранята.

Тогава ще ти построят липите

от зелено къща,

с покрив – есенно въздишане

и ще държат леглото ти изправено

на Изток –

на осмото небе в Запада –

Боговете да препъва там,

Боговете и паважите

в синьото, отвъд очите,

а ти, дордето спиш,

да душиш месечината

от гръдни мускуси,

да те убива нещото

отляво

и огледало да търсиш,

което отдавна го няма,

защото е от сънищата скрито

във свитите зрънца –

на балдахина зеници –

във неродените стени

на стаята.

Ето затова

не ме търси,

сънувай ме между колони –

държат сърцето ниско долу,

да не се разплиска,

да не стане мухълът

на вертикалите,

на прибоя ти меден,

на меча ти военен,

Небесни Зографе…

…И аз съм сън,

тогава точно,

задъхан по обратно стълбище,

и никак ВЪВ не съм,

а тайна ПОД сърцето,

където малка болка

като малък глад

с подземие и нар

ще ме нахрани,

с метал и сребърно

от косите на смъртните,

утайката горчива

на морския вятър,

с движението,

застоят,

със препетуум мобиле –

самотности две

със покълнало жито

в душите.

22 Apr

ХVІІІ. Луната

Thursday, April 22nd, 2010 at 11:08 pm
Category: Изсънувани сънища Таро


Мога да бъда прозрачна вода,

която се стеле в гнева ти

и шумно,

и тихо

в гърди-листопади,

когато се пият горещи

сълзите на Бога,

ведно със обратното време –

да полудееш от дъжд

и от суша

тогава.

Това е точно времето на двата хляба,

дето го цапаш с езика си,

изплетен в кукумявча прежда –

безгласие малко

ключове

и звуково набожие

от малка болка

като малък глад

родени в ключалката

под синьото,

турското синьо – пещера от устни и дълбоко,

подобно глас в чужди меридиани,

който идва от далеч

и пасва точно на прозореца –

този твой прозорец

пред навътрето,

където нажежаваш непрогледнато

зеленото до бяло,

индуса до кална месечина

и си брадва от мушкатови

ритуали –

хореографии от корени

на мокрото сребро.

Ти, с краката си пергелени,

стъпили на двата хляба,

от двата края на прозореца

като два молитвени езика:

единият – езикът на черната мед,

стружките любовни в ушите ти,

дето ще ги очленяваш

в деня единствен

на черна луна,

когато е суша в устата

от спирално говорене;

другият – език-надмислица,

на пещта езикът

и на зърното,

когато ти е сребърно

и на бяла луна се ковеш,

и ставаш под сърцето накит,

подезичен шум,

който ти препъва думите

разплетени от болка малка

като малък глад,

оплетени от теб обратно

в един ръкав от звучна вълна,

дето да събираш до замръзване

горещите сълзи на Бога,

така че в теб да ражда

безсезоние

и в племето на всяка нова среща

молитви да слушаш

на слепи езици изречени,

които сам да пееш после

на всяка нова твоя любима

подскочила, подобно пустошта

в потока,

от своя сън

във твоя,

съзвездия да ти зачева.

22 Apr

XVII. Звездата

Thursday, April 22nd, 2010 at 11:49 am
Category: Изсънувани сънища Таро


І.

Ти си онова индигово –

среднището на мълчаливите

което се рисува с въглени,

което се приспива с мълнии

и ирисите дето плисва сутрешно

във корените право

на косите слънчеви.

А ветровете сухи

играят си на метеори

и взират се

в горещи акварели –

на грешник търсещите ириси,

антични, прилични на пепел,

бездъхни, космически сокове,

по пътека въздушна нагоре поели,

сред любови от сводове,

малка купчина нанизи,

дето граби,

за да шие после

все едни и същи,

и едни и същи

преброими до безкрайното,

топло-снежни мигове

сънуване.

Шие без ръце да са й нужни –

парцали-плът

на дрехата в плътта изтлели,

дордето гледа между две очи

и формата на третото издрасква,

а третото е винаги

безпаметно,

бездетно,

третото е многоточие,

сварено във кипящи извори,

в катинари железни

загърнати зеници

и безсъние кръгово,

скрито в кепенци от огън,

с ключове неми заключени,

в безконечното само разтворени,

на звуци от птици пълзящи

подобни,

тъпани същи под челата човешки.

Там, вътре в ръбове,

по средата на веждите,

там под дълбоките изби,

иззад далечни телесни потоци,

където се пази

измръзнало вино

в лехи от индигови бъчви,

положен е свят

на недъзи сърдечни,

в бурен увивен оплетени,

отлежават,

кипят

и глаголно жужат

все така сиромашки неканени

в Дървото вечно на отците

и в топлото на чуждите врати,

изпасали овалите на сънните артерии,

а зимата нарекли вдъхновение.

ІІ.

Ако пък в посока Юг,

на тила на сърдечното вслушване,

кафез си плел,

коя и да е дума да си хванеш

иззад стъклото горно,

което да се чупи при издишване,

тогава може би ще бъдеш съзидателен

и стихове може би пишеш,

а в тебе се трошат металите

на всичките човеци

и езиците:

преплетени,

прегракнали,

безшумно кривогледи

в слепотата си,

заслушани единствено в стомасите

на своите откраднати вечери,

където болката е малка

като малък глад,

но теб те няма на трапезата,

защото е изяден тоя сън

и по е важно явето,

мечтите си да решеш с вилица,

подобен на Създателя,

който сее клони във

сърцето ти,

та от ушите върби да растат,

преброили дванайсет сълзи

и нарекли всяка със

различно име,

подарили им дом без стени –

зодиак им съшили,

та бездомни останали всичките.

18 Apr

…И Други цветове…

Sunday, April 18th, 2010 at 9:00 pm
Category: 1

…Когато стаята е пълна с Ангели…

Ти
ти
ти

си

бялото на кожата,
отвъд гъстотата на млякото.

Ти
ти
ти

си

семето на мъдростта,

отвъд

Символа

и Силата:

привидното.

Ти
ти
ти

си

пурпур на човеците,
отвъд костта на тленното.

Ти
ти
ти

си песента

отвъд звездите –
лекуваш,
пееш
Дишането пускаш

над Света…
12 Apr

Из „Стъкленият охлюв”

Monday, April 12th, 2010 at 11:29 pm
Category: 1

На Срещнатите и Предстоящи,

родени под знака
Скорпион,

в живота ми.

[youtube=http://www.youtube.com/watch?v=CNGzqghh3TU]


Устата ми е пълна със скорпиони.

Опашките потропват

по езиците,

дълбаят дупки от простори,

морят и будното,

и бездиханното

правят на сън,

но не го отнемат –

не убиват,

а въртят стрели на чужди сънища

и спомените остаряват:

по-стари и от мен,

и от езиците.

Устата ми е пълна със оргазми…

…В цвета на влажната канела,

когато закриваш очи

и хребети чупиш;

когато застиват хриле

и няма галактика

дето да диша.

…В цвета на размекнат и
топъл опал,

когато покривам устата си в твоята

и ти любов обтриваш

с мерудия,

поливаш с вино черното

и ме ядеш в степта

на бавното разбуждане –

на ясновидец кръг,

проникване

и звездна карта

да сочи делтата

под пъпа,

пълната

с античните чудовища,

на които само ти намираш

обиталище.

…В цвета на млад мъж,

когато си конвулсия

над мен,

неизбродна градина –

на сезоните отвъдното –

лица плодиш

отвъд луната

и паважите,

отвъд мембраните,

но още в тялото

на чуждите усмивки;

и не в корема –

между зъбите посяваш семето –

покълнал бик  да бъдеш

във дома Венерин,

тоест в мене.

(Кога ли стана мъж Венерата?!)

…В цвета на изстинала кръв –

моят кратер, твое завещание –

дълбок кафез

от твоите говори:

хриптиш,

до днес

мучиш,

заклеваш се,

после се смееш

и огладнява зеленото,

когато в пролетния свършек

ти си утро

от минало,

аз – залез от бъдеще –

онзи, същият –

мигът на изтичане,

в който ще ти сготвя

Паганизъм за вечеря.

***

Този стих потъна в себе си,

като от три дни

да беше мъртъв,

като да притичва през

сухи възглавници –

утроено семето,

прокъсани клепачите:

Скорпионите са само кладите

на женските ми сънища.

Пропада тоя стих в себе си,

защото Паганизъм загорява

върху печката –

очи-котлони, с червено по края:

ръце ще положиш ли,

аз съм фурна от пулс?

Душа без тежест –

да потъне не може,

да върви по водата

не може,

затова ме разхвърляй в морета –

да бъда обещание,

компасите да спрат

преди да си отхапал

от вечерята,

преди да си припомниш говора –

накацали птици

в отровено гърло –

да бъда, който ти носи

през огън солта,

през водата хиляда години –

екстатики скорпионски,

изляти от бели катрани…

…лепне още…

лепне още…

лепне още…

този разказ за разкъсване,

накуп и едновременно

от модернисти-мистици,

придошлите в мен

екстази изворни

на глудници.


12 Apr

Из „Стъкленият охлюв"

Monday, April 12th, 2010 at 11:29 pm
Category: 1

На Срещнатите и Предстоящи,

родени под знака
Скорпион,

в живота ми.

[youtube=http://www.youtube.com/watch?v=CNGzqghh3TU]


Устата ми е пълна със скорпиони.

Опашките потропват

по езиците,

дълбаят дупки от простори,

морят и будното,

и бездиханното

правят на сън,

но не го отнемат –

не убиват,

а въртят стрели на чужди сънища

и спомените остаряват:

по-стари и от мен,

и от езиците.

Устата ми е пълна със оргазми…

…В цвета на влажната канела,

когато закриваш очи

и хребети чупиш;

когато застиват хриле

и няма галактика

дето да диша.

…В цвета на размекнат и
топъл опал,

когато покривам устата си в твоята

и ти любов обтриваш

с мерудия,

поливаш с вино черното

и ме ядеш в степта

на бавното разбуждане –

на ясновидец кръг,

проникване

и звездна карта

да сочи делтата

под пъпа,

пълната

с античните чудовища,

на които само ти намираш

обиталище.

…В цвета на млад мъж,

когато си конвулсия

над мен,

неизбродна градина –

на сезоните отвъдното –

лица плодиш

отвъд луната

и паважите,

отвъд мембраните,

но още в тялото

на чуждите усмивки;

и не в корема –

между зъбите посяваш семето –

покълнал бик  да бъдеш

във дома Венерин,

тоест в мене.

(Кога ли стана мъж Венерата?!)

…В цвета на изстинала кръв –

моят кратер, твое завещание –

дълбок кафез

от твоите говори:

хриптиш,

до днес

мучиш,

заклеваш се,

после се смееш

и огладнява зеленото,

когато в пролетния свършек

ти си утро

от минало,

аз – залез от бъдеще –

онзи, същият –

мигът на изтичане,

в който ще ти сготвя

Паганизъм за вечеря.

***

Този стих потъна в себе си,

като от три дни

да беше мъртъв,

като да притичва през

сухи възглавници –

утроено семето,

прокъсани клепачите:

Скорпионите са само кладите

на женските ми сънища.

Пропада тоя стих в себе си,

защото Паганизъм загорява

върху печката –

очи-котлони, с червено по края:

ръце ще положиш ли,

аз съм фурна от пулс?

Душа без тежест –

да потъне не може,

да върви по водата

не може,

затова ме разхвърляй в морета –

да бъда обещание,

компасите да спрат

преди да си отхапал

от вечерята,

преди да си припомниш говора –

накацали птици

в отровено гърло –

да бъда, който ти носи

през огън солта,

през водата хиляда години –

екстатики скорпионски,

изляти от бели катрани…

…лепне още…

лепне още…

лепне още…

този разказ за разкъсване,

накуп и едновременно

от модернисти-мистици,

придошлите в мен

екстази изворни

на глудници.


10 Apr

Готварска книга в минало свършено

Saturday, April 10th, 2010 at 12:53 am
Category: 1

Фигуралии с карфици –

мелодия, забита в ума ми,

обръща главата наопаки,

лети

сред спирали обратни,

навътре в занданите –

бавно-бързо бродира

аритмии –

назад към Вавилония,

назад към земята,

твърдта –

недочути езици.

Казваше се Ононимия.

Печеше хляб от листи

и мастило,

гъсто, много гъсто,

сякаш градушка

в гръдта на богиня.

Подправяше хляба

с трикове всякакви:

повторения – много

от пресни стилистики,

посоляване

хубаво

от игрите на думи –

малко шумни и палави,

само по празници

тихи.

С печивата си

хранеше гълъби –

изгладнели поети –

под венециански тераси

от а-символия,

аритмика

и плитко е…

плитко е…

плитко е…

Канале Гранде:

вдъхновения в забвение.

Във Венеция звучеше класика.

(разбира се)

Небето, цяло, плувнало

в пот и хоризонти:

горещо е в тези пещи, мислеше

и хващаше вече

онази –

вкусната златна коричка

от залези,

защото бе възможно

или пък другояче казано –

напълно невъзможно беше иначе –

небето се сервираше

с поезия.

Или пък другояче казано –

поезия не може без небе

и моля да се отбележи –

стихът по-горе

е в минало време,

от категорията

свършени.